Из “Сам в дъжда” на Иван Чолаков

У Гъби Гъбев Гъбев, като изключим името му, нямаше нищо странно. Той беше дребен чиновник, с обикновени, дребни мисли, нисък на ръст, с огромна глава, по която гребенът с усилие намираше оцелели косми.
Трудно бе да се определи цветът на очите му, номерът на обувките му и годините на неговия часовник с ланец, който, макар и повреден, срамежливо се спотайваше в джоба на износеното му сетре.
Презастарял ерген, дълги години той живееше под наем в едно мазе, напомнящо подземие на средновековен замък, от чиито прозорци се виждаха обувките на преминаващите край къщата хора.
Като всеки нормален човек Гъби Гъбев си имаше слабости. Една от тях бе дъждът. Когато завалеше, той обличаше най-новите си дрехи и безцелно се скиташе по улиците на града. Усещането за капчиците дъжд, които се стичат по него и проникват до кожата му, бе неповторимо.
В такъв момент той се чувстваше независим, силен и богат. Дъждът му даваше това, което никое човешко същество не можеше да му даде – своята ласка.
Беше щастлив.

И всичко това продължаваше до мига, в който виждаше и други като него да вървят без чадъри. Тогава започваше да изпитва ревност. Тя като ръжда проникваше в душата му и гризеше малкото останала там светлина. За него дъждът бе наслада и той не
искаше да я дели с други.
Чувстваше се ограбен.
Затова за себе си бе решил: след като се пенсионира, ще поправя чадъри.
Искаше всички хора да имат здрави чадъри и да се крият под тях. Той ще им помага за това.
Една вечер Гъби Гъбев Гъбев, известен сред колегите си с прозвището Г3, получи препоръчано писмо. Това бе голямо събитие в живота му. Дълго раздавачът търси неговата стая в мрачния коридор между мазета, пълни с туршии и стари автомобилни гуми. Писмото бе от Районната комисия по жилищно настаняване на крайно нуждаещи се граждани.
След близо 22-годишно чакане най-после бяха решили да откликнат на молбата му и да му дадат жилище. На следващия ден чиновникът в съвета надълго и нашироко обясняваше на „Г на куб” каква чест са му оказали и колко трябва да им бъде благодарен на тях – скромните труженици в борбата за осъществяване на антикризисната жилищна програма на Районното кметство.
Подметна му уж между другото, че е станала някаква грешка при проектирането и строителството на блока, в който той е настанен. Побърза да го успокои с това, че жилището, което му даваха, е толкова малко, че едва ли нещо може да се обърка при неговото построяване.
Но и дори да е така, всичко е поправимо на този свят: важно е човек да умее да чака и да вярва в светлото бъдеще. Накрая го накара да се подпише, даде му ключа и в знак, че разговорът е свършил, му показа розовия си тил.
Едва навън Гъби Гъбев погледна документа, който го правеше наемател на… коридориниера в квартал „Запад”. Потърка очи. Не, нямаше грешка. Върна се за обяснение при виновника, но на вратата имаше табелка „На съвещание съм”. Осъзнавайки сериозността на надписа, Гъбев се обърна и тръгна да търси посочения адрес.
С усилие и постоянство успя да изгази калта около блока и стигна до заветния вход „Z”, на чийто последен етаж се намираше неговото жилище. Неколцина здравеняци пренасяха багаж от спрелия наблизо пикап. Един от тях се приближи и свойски го потупа по рамото:

- Ей, мой човек, и ти ли си новодомец, а?
- Аз… такова… всъщност… – обърка се Гъбев. Той
не обичаше разговорите с непознати. Неговата душа на самотник се бунтуваше срещу всеки опит за фамилиарност.
- Ама хубаво ни прекараха, а? – продължи здравенякът.

- Не зная… Мисля, че… – объркваше се все повече Гъбето.
- Е, айде холан. Какво се правиш на абдал. Не знаеш ли, че блокът е дефектен? Затова го дават на нас, нуждаещите се. Иначе щяхме да го получим на куково лято.
- Как дефектен?… Защо? – едвам попита Гъбев, като чувстваше, че съвсем изгубва и без това ограничените си възможности да говори с хората.

- Ами как така? Така! Объркали чертежа, нямали материали, правели икономии, гонели плана. Абе знам аз, че премията му е майката, ама… Приемателната комисия я е минала, я не. Наистина, ако изгазиш тая кал наоколо, орден трябва да ти дадат. Ето аз имам три стаи с жената и децата, ама нямам тоалетна. Съседът отляво пък няма кухня. Ама разбран човек излезе, спогодихме се. Аз ще ходя у тях – когато имам нужда, де, а пък той ще си мие чиниите вкъщи. Това е, братче. Чакал съм 20 години за това жилище. Сега ако откажа, по-добре е да си купя направо парцел на
Централните. А на тебе какво ти липсва?
Гъби Гъбев вече не го слушаше. С несигурни стъпки той се отправи към входа на блока. От всичко чуто главата му свиреше със звук между кафемелачка, родно производство, и бетонобъркачка. Съзнанието му бе окупирано от една-единствена дума – коридориниера.
Умерен атеист, той сам не разбра как от устата му се изтръгва: „Боже мой, какво ли е това?!”
Подготвен за всякакви изненади, Г3 пристъпи към асансьора. Табелката „Не работи” прие за нещо естествено. Погледът му машинално се премести към стълбището, над което висеше бял транспарант: „Граждани от вход „Z”! Здравето е в ръцете ви! Бийте мухите и използвайте изключително за вашите нужди нашето прекрасно стълбище! От Домсъвета”
Изкачвайки задъхан последния етаж, Гъбев направи опит да се опре на перилата, но те така жаловито изскърцаха, сякаш му даваха да разбере, че е по-добре да не разчита втори път на тях. Пред вратата на новото си жилище Гъбев изпита разбираемо вълнение.
Една отколешна мечта ставаше реалност. Всички предишни страхове и опасения като че ли бяха завинаги погребани. Вратата се отвори учудващо леко и се показаха малко коридорче и друга врата, водеща към тоалетна с умивалня. Гъби Гъбев стоеше и не вярваше на очите си. Най-после, най-после тайната на думата коридориниера бе разкрита.
Имаше вече седмица, откакто Г3 се опиваше от удобствата, които му предлагаше новото жилище. В коридора постави походното си легло и маса, а в тоалетната – газовия котлон и оскъдната си посуда. Като изключим малкото дрехи, за повече вещи в апартамента му място нямаше. Отначало проблеми му създаваше липсата на вода, но изход бързо бе намерен. Близо до техния блок имаше спукана водопроводна тръба и всички новодомци, въоръжени със съдове, търпеливо чакаха на опашка своя ред.
Не му беше лесно да се снабдява и с храна. Най-близкият супер бе на такова разстояние, че и с морски бинокъл човек трудно би различил неговите контури. След работа си купуваше това-онова, но често оставаше и без нищо. Тогава минаваше на чай. Толкова свикна с тази доскоро неприятна за него напитка, че започна да я пие и в служебните почивки.
С това още повече отблъсна от себе си колегите кафеджии, които в израз на неприязън му лепнаха прякора Манатарката.
Вечер, когато си легнеше, Гъбев дълго не можеше да заспи. Затворен в своя коридор, той се чувстваше страшно сам и ненужен. Вече не го интересуваха проблемите, които му създаваше жилището, нито пък го дразнеше името му: боксониера, коксониера, коридориниера, клозетониера. Все му бе тая.
Липсваше му онази любов, онази нежност, която му носеше дъждът.
Чувстваше се ограбен. Задушаваше се.
Обзе го страх. Ами ако никога повече не завали отново?
Една сутрин се събуди от леко докосване по ръката. Изведнъж изпита това, което дълго бе желал – ласка.

От панелния таван на неговия коридор върху ръката му падаха малки капчици дъжд. Гъби Гъбев Гъбев не искаше нищо повече от света. Той бе сам с дъжда.
И бе щастлив.


Напиши коментар

Имейл адресът няма да бъде публикуван.


− 2 = три

Може да използвате HTML таговете: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>