Аз не съм сватбен фотограф.

Аз не съм сватбен фотограф.

Това си е занаят, има си специфика и правила, които не обичам да спазвам. Да, вярно,  снимала съм сватби, при това не една, но никога не е сигурно, че като се подписвате ще сте на фокус и така нататък. За капак, при обработката на готовите кадри отказвам да гримирам или дегримирам хора във  фотошоп.

Това казах на Кати, когато ме помоли да снимам сватбеното й тържество.

Тя, разбира се, е упорита. Няма как да станеш спортист от нейния ранг, да поставяш рекорди, да участваш на олимпиади и да не си упорит, нали! Светкавичният й отговор беше: Ами ние точно затова искаме ти да си нашия фотограф, за да няма рутина. Не ни интересува кога ще сме на фокус и сме толкова естествено красиви и влюбени, че фотошоп няма да ти е нужен! Партито ще е скромно, само за приятели, а през лятото ще правим голяма сватба за роднините.

Екатерина Аврамова е на 25 г. Плува активно от седемгодишна. Родена е в София. Участва в олимпиадите в Лондон (2012 г.) и в Рио (2016 г.). Европейска финалистка на 50, 100 и 200 метра гръб и полуфиналистка на световните първенства по плуване през 2010, 2011 и 2014 г. До 2013 г. се състезава за Родината, а от 2013 г. е част от националния отбор на  Турция. До момента никой не е подобрил трите й национални рекорда в България в дисциплината „гръб“ на 50, 100 и 200 метра. Подготвя се професионално в Лондон, при треньора на националния отбор на Великобритания Дейв Хичкок.

Когато аз бях на 25, Катя беше на 7 и започваше. Тогава ни е двете с майка й (моя най-близка приятелка и до днес) също започвахме, но като отбор в Шампионата по рали за жени. Аз карах, а Тони ми беше Навигатор. Смея да твърдя, че в този спорт именно навигаторът е по-важен. Единственото, което прави пилотът е да го слуша и да изпълнява без да разсъждава, докато върти геврека и натиска педалите. Изисква се абсолютен синхрон и пълно доверие между двамата. Много се забавлявахме, бяха славни времена, ех! Помня все комични случки от тогава. Веднъж отиваме в Благоевград и пристигаме вечерта преди състезанието. Спираме да питаме за хотела (тогава нямаше гугъл мапс и смартфони) и колата повече не запалва. Дамският шампионат беше любителски, карахме личните си автомобили, нямахме екип за поддръжка, тренирахме в София и не познавахме никого в Благоевград. Съответно в 9 вечерта нямаше кой да види колата. Таксиметровият шофьор, който ни бутна, за да запаля, метна един разбиращ поглед и убедено заключи: „Стартер, дами, ще пали само с бутане“. Сутринта, почти не спали от притеснение, рано-рано забутахме „състезателния“ си автомобил по наклонената уличка, в която предвидливо бяхме спряли. Фордът сънено се запрепъва и след няколко метра закашля и запали. Не биваше да се гаси, така че отидохме на автомивка, заредихме с гориво, залепихме състезателните номера, попълнихме документите, подредихме се в техническия парк за проверка (за изправност) от техническа комисия преди старта. Общо близо 4 часа не загасих двигателя преди дори да сме стартирали. Състезанието започна и завърши успешно, даже спечелихме място в класирането.
Друг път, в Ямбол май беше, трасето за градско минаваше през циганската махала. Ние се загубихме и освен, че изпуснахме всички пътни контроли, успяхме да намерим финала 30 мин., след като всички останали бяха финиширали. Дисквалифицираха ни, но ние много се смяхме. Случваше се често и да печелим. Даже веднъж ни даваха по телевизора, защото се оказа, че сме на 1-во място в годишното генералното класиране за нашия клас автомобили, сиреч сме карали прилично през целия сезон. За справка – ето запис от награждаването на БФАС за 2003г.,  направен с камера от екрана на тв-то

Тони роди втората си дъщеря, после пое към Лондон, за да може Катя да тренира в престижен клуб…. Занизаха се успех след успех, но малцина знаехме скритото зад блясъка на медалите. А то е къртовски труд, големи жертви, себеотдаване и нечовешка воля не само от спортиста, но и от неговите най-близки…

Кълбото с годините се търкаляше, а близостта между нас двете с Тони и онова доверие, проверено на пистата, не отслабваха въпреки разстоянията. И ето че приятелството ни навърши 18г., а Катя 25г….

Разбира се, беше ясно, че аз ще снимам тържеството. Нищо, че не съм сватбен фотограф. Ама то кой пък и се жени на 30 декември в София!?! Ами те – Катя и Иван!

И така. Денят дойде. Минус 7 градуса, намаляващи прогресивно. Имаме среща в центъра за няколко снимки в градска среда, които съм си наумила предварително. Младоженците хабер нямат какво ги чака, но са обещали, че ще посрещнат студа стоически, а щуротиите ми без претенции.

Момъкът ми хареса още на първата среща, което е необичайно, защото по природа съм доста критична към другите (не към себе си). И нали съм от страната на булката, свидно ми е нашето дете, а и майка му е далече и въобще някак естествено влизам в ролята на дракона, с когото принцът трябва да се пребори, за да спечели любимата. За целта съм подготвила няколко (по мое мнение) трудно преодолими препятствия. Тук трябва да отбележа, че фотографски особено ми харесват следните места: стълби, мостове, гари, влакове, врати, сводове, релси, прозорци и/или волни комбинации на техните архитектурни, символни и прочее съчетания. Бях планирала да претърчим за кратко време до няколко подобни локации в предварително начертан пешеходен маршрут. Защо няколко, а не една? Защото съм зодия дева и преценявам рисковете. Той, Иван в застрахователна компания работи, ще ме разбере, си мисля. Пък и нали препятствия трябва да се преодоляват. Та…

Първа локация – стълби. Определила съм за там 25 мин. Затворено пространство, не е студено, младоженците са усмихнати и щастливи. Тук нанасям първия си удар към принца:

– Иване, казвам, сега искам да носиш Катя нагоре-надолу по тези стълби.
Леко злорадо дебна предполагаемата стресната физиономия. Катя е висока около 1.80м и е цялата в мускули.
– Значи, добавям заплашително аз в ролята на дракон, като искаш да се жениш за шампионка, трябва да можеш да я носиш на ръце!
– О, добре! – не се замисля Иван и вдига любимата си, все едно, че така ще я носи цял живот.

Аз, явно неподготвена за такъв светкавично-романтичен развой, не успявам да реагирам фотографски с планирания кадър от раз и започвам:
– Я сега на горната площадка, о, не, я на по-долната, я сега на средата на сълбите, вдигни я Иване, пусни я, по-наляво, пак на ръце, малко по-високо, ох, не виждам единия крак, мръдни половин крачка вдясно, сега гледайте насам, сега натам…
Докато взема решение къде и как точно искам да застанат, кандидат-семейството използва свободната една минута, за да се подсили с целувка:

Хукваме към втората локация – архитектурен паметник от римско време. Тук съм установила концентрация на символичните за мен врата, стълби, кръг, пейка, че даже и кръст.

Млади хора са, спортисти, пък и е -7, без друго бързичко ще вървят, а и нали обичам репортаж, значи всичко е супер! Трамваят с релсите, бива отразен тутакси.

Следват няколко бързи снимки в градска среда.

Добре, че имам високо исо и мога да снимам почти тичайки, защото решавам да добавя една локация, не за друго, ами защото ни е на път, пък и софийска среда без Черни връх за фон може ли??? Освен това, все още не съм напълно убедена, че принцът е готов да носи невестата си на ръце цял живот.

Е вече съм сигурна!

Кумувете, които жертвоготовно препускат с нас и оказват безценна помощ с пренасянето на необходимия антураж, не изглеждат убедени, че съм с всичкия си, а когато ръцете и устните им посиняват от студ, започвам да усещам  трудно сдържан укор в погледите им.

Очевидно е, че трябва да се сгреем някъде, защото рискуваме булката ни да се превърне в ледена скулптура, което ще е проблем в следващия етап.

След живителното кафе хукваме отново. Почивката е отхапала големичко парче от ограниченото време за снимки преди ритуалната зала. Обаче аз си свиркам, защото съм изчислила всичко и знам точно пред коя врата искам да застанат младоженците. Стигаме и тук нанасям втори удар. С тежестта на целия си 16 годишен брачен опит, мъдро ги информирам, че в бъдещия им съвместен живот, ги очакват не една и две житейски пропасти и затова им предлагам да започнат с прескачането на ей тези на някави си 90 сантиметра между ей тези на два не много високи дувара. Друг подход към точно този ми фотографски мерак няма и това е, огледала съм преди няколко дни. Кумът замерва разстоянието с разкрач и поклаща отрицателно глава.

Оказва се, че не съм предвидила два фактора. 1. Снегът предишния ден некоректно е поръсил без друго хлъзгавия ми декор и 2. Младоженецът е в официален костюм, вместо с анцуг… А щеше да бъде хубаво… И с този пресен сняг – допълнителен слой белота и чистота в символите…

Ето, тържествува драконът наум, хванах принца в капан, а гласно пита тревожно:
– Е, какво, изглежда, че няма начин! Да се откажем, а?

Тук Катя, привикнала да се преодолява трудности по пътя към мечтите и победите си, възкликва:
– Момент! Какво ни трябва? Стълба? Сега ще намеря отнякъде!
И докато се усетим, усмихнатата невеста излиза от близкото кафене с двуметрова дървена стълба под ръка! Ей това е шампионка!

Викам си, брей, от тези двамата ще излезе добър екип и сърцето ми се усмихва широко!

Следва ритуалното сключване на гражданския брак. В последния работен час на последния работен ден за 2016г. и пред прага на новата 2017г., Катя и Иван са избрали да дадат начало на семейството си. Няколко техни близки приятели ни чакат вече в залата. Роднини няма, както споменах – за тях ще има лятна сватба. Идва длъжностното лице по гражданско състояние – спокойна, мила дама с добри очи и кротка усмивка. Всичко е прекрасно, ритуалът започва. Към деветото изречение драконът в мен неочаквано се умилява. И нали съм една многопластова личност, в недрата ми са се надиплили плътно до дракона и приятелката на Тони, и майката на собствената ми дъщеря, и майките на всички булки по света и у нас. На десетото изречение гореспоменатите слоеве започват да изливат вълнението си през моите очи, нос и гърло във вид на река от сълзи, сополи и хълцане. Спирам да снимам, разбира се, щото колкото и високо исо да имаш, не става работата, докато се тресеш, пък и не е добре да се мокри техниката. Търся безнадеждно кърпичка да се пресуша, което не знам дали е възможно, като се имат предвид 70-те % вода в човешкото тяло. Почти чувам мислите на всички: “ Егати „професионалния“ фотограф – да реве, като магаре, вместо да снима, от къде я намериха тази!“ Те, разбира се, не знаят нищо за последните 18 години, за родителството, за порасналите дъщери и здравите приятелства, устояли на силни бури. Затова се стягам и продължавам, а драконът вече е мил и любезен…

Е, мило семейство, #Ганчеви2016 :), честито! Приемете фотографиите ми като символично наричане, а мен като дракон-орисница с фотоапарат, вместо вълшебна пръчка. Да изкачвате стълбата на живота все така устремени заедно, да сте част от кръга, да отваряте всички врати с любопитство, да черпите сили от корените си и да уважавате тези преди и след вас, да си помагате с усмивка и да ви е лесно по пътя!

Тони, любима приятелко, това е и за теб, мила моя! Отгледала си прекрасна дъщеря – борбена, жизнерадостна и смела! Пожелавам ти Иван да я направи щастлива и да я носи наръце чак докато свят светува! Благодаря ти, че си част от живота ми!

Толкова дълъг текст не съм писала от кандидат-студенския си изпит по литература, честно! Сега разбирам труда на проверяващите! Леле! Това са хора с висока степен на устойчивост на вниманието. Какъвто си и ти, щом дочиташ тази лична история … Благодаря и на теб!

Авторски права:
Това съдържание е защитено от Закона за авторско право и Наказателния кодекс.
Снимките и текстът са изцяло авторски и не могат да се ползват в никакво издание или интернет-сайтове, например вестници, списания или електронни издания, без изрично писмено разрешение на автора или без откупено авторско право.
Никаква част от текста или снимките не може да се публикува, преработва, редактира или променя по какъвто и да било начин и с каквато и да била цел.
В блогове и електронни издания без комерсиална цел (в които няма реклами или други подобни средства за печалба) може да се публикува единствено линк към настоящата публикация.