поезия

Научих, че грешен завой води във вярна посока, ако се движа в покой без да насилвам нещата Няма сразена мечта. Има възможна реалност. Всеки капан е врата. Всяка тъга – болна радост, а болестта се цери само с безкористна вяра. Няма изгубени дни – всеки един е награда. Няма нещастна […]

Парченца есен си нареждам до мислите, тъгата и мечтите. Прилича изтънялата им прежда на спомена за нечие \“Обичам те\“, прошепнато отдавна и забравено, превърнало се в избелял портрет… Победа искаше тогава разумът. Получи я. А любовта все чака ред. Парченце есен до парче надежда. Живот до смърт. До сивотата – […]


За мъката. Човешката. Която, идвайки се кръсти. За болката. Човешката. Останала след многото неволи. За самотата. Закачена на вратата, скърцаща. И за надеждата. Онази…разпиляната. И за морето. Януарското. Когато ти премръзват пръстите.

Може би последният есенен ден ще те накара да се замислиш. Да бъдеш или да не бъдеш. Не е въпрос. Не е въпрос на избор. Изборът на въпроси е лукс. Затвори очи. Докосни листо. И хвани оня влак, дето трака в посоката на мечтите ти.

Разсъмвам се… погалвам с поглед устните ти, ръцете… После мислите ти разтърсвам с всички сили. Събуди се! Хуквай, бягай през глава, назад и не поглеждай, защото скоро ще изгрея. и ако си наблизо, ще изгориш от любовта ми.

Понякога сънувам, че танцувам, … както някога, … но малко по-различно… така е хубаво, че чак пулсира. сутрин спомена … Тогава се събуждам. от повея… на спомена Не знам дали да се изкъпя.

на Любе Съдбата те поднесе като представление. След всички генерални репетиции, постигнато бе съвършенство. Спектакълът започна най-банално : затрогващо встъпление, бърз преход, не един обрат в сюжета…. После, внезапно, публиката стана сцена… И лампите угаснаха… И никой не изръкопляска. Един си тръгна. Другият остана. В тъмното. В салона. Антракт. Обичам […]